Варна. Лято. Център.Тълпа.Шум. И аз – връщам се от работа.Промъквам се сред навалицата с две чанти канцеларски материали, като гледам да опазя долните крайници на „близкоминаващите” туристи.
Изведнъж се появи „ТО”.От някъде…От „НЕГО” първо се забелязваше огромна беззъба уста. После в ушите се врязваше неистов писък, след което „ТО”изчезваше. На някъде….Втори път..Трети път…И пак..
Заблеяните минувачи, които изобщо успяваха да го зърнат мислеха, че е част от атракциите на туристическия ни град. На петото му появяване разперих ръце барабар с торбите. Явно съм заприличала на Родоския Колос, защото „ТО” се стъписа. Писъците спряха за няколко секунди и устата се прибра на отреденото и от природата място. Тогава дойде ред на две огромни вторачени в мен очи, които бяха зачервени от рев и заобиколени от черни ивици мръсотия.Детето / момченце на 5 или6 годинки/ ме огледа от глава до пети, а после отново разкри гласовите си възможности: „А-А-А-М-А-М-А”.Огледах се. У никоя жена наоколо не беше провокирано майчинското чувство, а доколкото съм наясно със себе си, моето отроче е от женски пол.
Случвало ми се е да намирам различни изгубени вещи, но тяхното предимство беше, че не пищяха толкова силно.Прегърнах момченцето и се опитах да осъществя комуникация: „Как се казваш, миличък?На колко годинки си?”Разбира се, „ТО” не ме чу, защото беше отново заето да демонстрира познанията си за гласните звукове „А, О и И”.Нямаше смисъл да разговарям с дете с такава диафрагма, затова го взех на ръце и се понесох с целия си багаж / общо тегло около 45 кг/ към Първо Районно на МВР.Сега туристите имаха нова атракция – човекоподобно съчетание от два женски крака на токчета, две ритащи във въздуха детски крачета, стърчащи папки, линеали, домакинска хартия, детска глава, впила зъби в нечий врат и женска глава,неестествено отметната назад с впити ръчички в дълга черна коса. Всичко това съпроводено от нечленоразделни викове. Не се спирах да обяснявам на хората, че всъщност аз не съм садистично настроена майка, която е отказала на детето си любимия сладолед. Усилията ми по- скоро бяха насочени към това да не си счупя краката и да не оплешивея преди да стигна Районното. На вратата на управлението- млад стегнат воин: „Какво ще желаете?”. Идеше ми да изкрещя:”Помощ!”, но казах кротко: „Шоколад или сладолед” ,като побързах да добавя: „не за мен, за детето”. Униформеният симпатяга ухилено разгледа симбиозата, в която се бяхме вплели с моя намереник и отвърна: „Ами ще трябва да си купите от другаде”. Тогава с нова вълна от крясъци се включи малкия” А-А-А-М..”Обичам съобразителните униформени! На мен ми се беше паднал точно такъв. Загря веднага, но и веднага ми хвърли един студен душ: „Слушайте, госпожо,не можем да говорим с детето докато не се успокои. Пък и сега ареста е зает и няма къде да го държим. Ще се наложи да седнете на онази пейка отсреща,а като намерим родителите му ще ви повикаме.” Трябваше да накарам детето да млъкне. Тръшнах се на посочената пейка и заизваждах „оръжия” – листи, флумастри, моливи…”ТО”, явно застреляно от моята канцеларска сергия зина и млъкна. Използвах момента и със светлинна скорост сътворих любимия си от детството Мики Маус. Явно детето не беше виждало подобен образец на изобразителното изкуство, защото светкавично попита:
”Кой туй?”. „Ах, българче!” – грейнах аз. „Аха-каза детето-това е българче” и посочи към рисунката ми. Нямах намерение да го разубеждавам.В следващите четири часа аз бълвах картинка след картинка и детето научаваше, че Доналд Дък е на 5 години / също като него/, че Спящата красавица е от Добрич /също като него/, че Спайдърмен кара кола”ВОЛЦВАГЕН ГОЛ” / също като тати/ и , че Червената шапчица е отишла да си купува сладолед, докато баба и пиела някъде кафе с приятелките си. На четвъртия час без десет минути се появи семейна двойка, която мина покрай нас и влезе в полицейското управление. Детето беше твърде ангажирано с моя авангарден картуун и не обърна внимание на възрастните. След десет минути двойката отново се появи на входа на РПУ-то, а при нас дойде симпатичния бързозагряващ полицай. Той любезно ми обясни, че са открили родителите на малкия и отведе детето, което стискаше в ръце листите с моите рисунки. Майката хвана за ръка отрочето си и започна с намръщено лице да му нарежда нещо. А таткото се приближи към мен и каза: „Благодаря Ви, все пак!”. Явно не съм имала много умен вид, защото той повтори: „Все пак Ви благодаря!”.
И в прав и в обратен ред това изречение има един и същ смисъл, докато с „Моля, все пак!” и „Все пак моля!” нещата стоят по различен начин, нали?
03.09.2007 16:02
03.09.2007 16:03
03.09.2007 16:09
03.09.2007 19:55
И за стореното, и за написаното! :)
07.09.2007 22:43
01.10.2007 00:08
